Това е един разказ от нашия приятел от Литва Edgaras Sviščiovas, с когото бяхме участници в проект „Заедно срещу стереотипите!“ – „Together Against Stereotypes!“ по Програма Еразъм+, който беше реализиран на о-в Крит, Гърция  от неправителствената организация Hellenic Social Assistance Supporting – Hel.S.S.A / Гръцка асоциация за социално подпомагане – Hel.S.S.A/.

Един ден ние имахме необикновено преживявате. Срещнахме се и разговаряхме с Naeim, който е бежанец в Гърция .

Благодарим на Hellenic Social Assistance Supporting – Hel.S.S.A за тази емоция, благодарим за тази възможност да се срещнем с Naeim.

Няма какво повече да кажем от Edgaras. Прочетете това! И ще погледнете света с още по-добри очи!

И ще се съгласим със заключението на Edgaras: „Има много стереотипи за бежанците. След като чух историята на Naeim, се замислих. Просто се запитах – наистина ли мисля, че този човек може да навреди на някого? Бежанците са част от нас, те са част от Европа, те са част от този свят. Винаги трябва да има дискусия в нашето общество относно актуалните проблеми, с които се сблъскваме всички. Светът излиза извън нашия собствен кръг и че той никога не спира да се променя. Трябва да останете любопитни, за да сте част от този свят“.

Запознайте се с Naeim

Всички ние обичаме да се чувстваме в безопасност. Понякога, за да се чувстваме в безопасност, трябва да игнорираме някои от проблемите, които се случват в момента. Бежанската криза е един от тези проблеми. Свикнали сме да си затваряме очите и да не обсъждаме за това.

Докато бях на курс за обучение по програма „Еразъм +“ в Крит, имах късмета да получа шанс да се запозная с този мъж, наречен Naeim. Той е един от многото бежанци, избягали от Сирия през последните години. Честно казано, той дори е бил един от първите бежанци, избягал от родината си още преди да започне войната. Ето защо дори можем да го наречем „пионер на бежанците“. Искам да споделя историята му с вас. Надявам се, че ще почувствате цялото пътуване да минава през тялото ви. Опитайте се да застанете в неговите обувки. Нека да започнем.

„Казвам се Naeim, аз съм на 30 години и съм от Африн, Сирия. Аз съм кюрд и да бъдеш кюрд в Сирия винаги е бил проблем. Националността ми беше основната причина, поради която трябваше да напусна страната си.

През 2007 г. реших, че искам да имам по-добър живот. Да живееш в Сирия като кюрдски човек беше твърде сложно. Сирийският език и култура е малко по-различен от кюрдския. През целия си живот се чувствах като бежанец вече в страната, в която съм роден. По това време, когато реших да напусна Сирия за Гърция, бях на 18 години.

Самото решение не беше трудно, но най-голямото предизвикателство беше да се стигне до Гърция. Когато напуснах дома си, Сирия все още не беше в състояние на война, така че влязох в Турция без никакви проблеми. Преминаването през Турция беше безопасно и стабилно. Срещнах много хора, които бяха приятелски настроени към мен и ми помагаха по време на пътуването ми. Едва по-късно разбрах, че това е само началото.

Изправих се пред следващото си предизвикателство, когато трябваше да прекося Егейско море, за да достигна бреговете на Гърция. През това време не бях сам, седемнадесет други бежанци бяха заедно с мен. През зимата живеехме в гора до Измир. Гладувахме, замръзвахме и не знаехме кога ще тръгнем. Едно нещо, което знаехме със сигурност, че повече не можем да останем тук. Намерихме мъже, които обещаха да ни заведат в Гърция без никакви документи. Това беше незаконно действие, но при дадените обстоятелства изглеждаше единственото правилно действие. Когато сте в тази ситуация, е невъзможно да откажете подобна оферта, въпреки че тя ви струва повече от 2 500 €. Решихме да продължим напред и никога повече да не погледнем назад.

Първата ни цел беше да достигнем остров Лесбос. Отначало изглеждаше че ще отидете на почивка, за да хванете риба с приятелите си, но реалността беше абсолютно различна. Взимането на гумена лодка в морето през нощта – това е едно от най-лошите неща, които можете да направите. Хиляди хора са загинали заради това. Прекарахме повече от четири часа и след него трябваше да плуваме, за да стигнем до брега на Лесбос. Хората, които обещаха да подкрепят нашето пътуване, вече не се интересуваха от нас. Както и да е, кой се е грижел за нас по това време?

Когато стигнахме до острова, започнахме да се придвижваме навътре в него. След 6 часа туризъм бяхме твърде уморени, за да продължим пътуването си. Тогава чухме ловец с кучета и се опитахме да стигнем до него, но в този момент той се страхуваше още повече от нас. Не можахме да намерим общ език, но дори и без него той се погрижи за нас, като даде малко вода и упътвания до най-близкото село. След още няколко часа ходене из гората решихме да спрем. Направихме огън, за да ни видят пожарникарите и се получи добре, защото те дойдоха. За съжаление не можаха да ни съберат, но накрая ни изведоха от гората, за да намерим село. Когато стигнахме до селото, решихме да се обърнем към местните жители. Първо имаше жена, която ни осигури храна. Помолихме я да се обади в полицията, но тя беше шокирана заради просенето ни. Все пак тя ни помогна. Бяхме на път да се срещнем с останалите бежанци на този остров, но в началото отидохме в болницата, за да направим някои специфични тестове.

По-късно бяхме изпратени в бежански лагер. Въпреки че Лесбос е много близо до Турция, този остров принадлежи на Гърция. Това означаваше, че вече сме в Гърция, но все пак трябваше да изминем дълъг път, за да стигнем до Атина. Стояхме в лагера няколко дни и по-късно поехме с ферибот до Атина.

Когато дойдох в Атина, веднага отидох в офиса за бежанци и поисках убежище. Това щеше да ми даде статут на бежанец и бих могъл да получа помощ, за да започна новия си живот. Ситуацията се промени, когато разбрах, че не мога да направя това, защото в този момент в Сирия няма война. Започнах да се оглеждам и да търся други сирийци и имах късмета да ги намеря. Казаха ми, че са изправени пред същия проблем, затова кандидатстват като палестинци или иракчани. Ето как измамвате правилата.

Както и да е, не спуснах ръце и продължих да казвам истината си. Следващите два месеца трябваше да ходя в службата за убежище около 2 пъти седмично. Обясних им, че съм от малък град в Сирия, където кюрдските и арабските хора имат история помежду си. Те провериха моята информация, разбраха за моя роден град в интернет и се съгласиха, че ситуацията там е по-различна от тази на останалата част от Сирия. Приеха да продължат молбата ми за убежище, но след известно време получих анулиране и бях шокирана от тези новини.

В този момент не знаех гръцкия език. Дори не познавах хора, които да ми помогнат да си намеря работа. Тогава нямаше институции за помощ за бежанци. Имаше тежки моменти, когато спях в паркове и гладувах с дни, но някои от другите бежанци живееха в още по-лоши условия. Имах късмета да имам родители, които можеха да ме издържат, като изпратиха поне малко пари. За щастие се сетих, че когато бях малко дете, чичо ми работеше като шивач и също така се научих как да правя това. Веднъж в Атина минах покрай шивашки магазин и реших да вляза в него и да попитам дали мога да работя там. Имах късмет. Защото там работеше друг сириец, който направи превод и ми помогна да се интегрирам. Това бяха първите ми стъпки към стабилен живот. След толкова дълго време най-накрая почувствах, че отново живея.

Работих там почти година. По-късно дойде време за движение. Липсваше работа на шивашкото място, затова намерих нова работа в строежите. Следващите няколко месеца местех метални конструкции от Атина до Ираклион. Когато за пръв път посетих Ираклион, веднага се влюбих в този град. Реших да се преместя  и да започна нов живот тук.

Когато току-що се преместих, намерих работа да пробивам земята, да събирам минералната вода от нея. Работих там половин година, но за пореден път реших да напусна работата си. След това имах късмет, тъй като намерих работа в увеселителен парк. Обичах новата си работа, това беше може би най-добрата работа, която съм имал. Всеки ден виждах щастливи хора, които идват и прекарват време заедно с децата си. Работих там девет години и през това време срещнах много добри хора и придобих стабилен живот.

Нямах проблеми с живота си, защото накрая беше тихо и спокойно, но се ядосах, защото не можах да се срещна с родителите си. Липсваше ми семейството ми. Сестра ми, трима братя и родителите ми. Беше време да се срещна с тях.

След като войната в Африн приключи, семейството ми започна своето собствено пътуване до Германия. Отначало се установили в Истанбул, там си намерили работа и аз исках да останат там, но майка ми не се съгласи с мен. Преместиха се на остров Лерос и ми казаха, че идват в Атина. Веднага отидох в Атина и чаках близо пристанището в продължение на много часове.

Когато фериботът пристигна, около него имаше пристанищна полиция, която искаше да направи проверка за сигурност. Тогава видях жена, която скача от кораба и плува. Никой не можеше да я спре да види сина си след тези дълги 10 години. Ние бяхме заедно от около шест дни и след това семейството ми продължи пътя си към Германия. За тях беше истинска борба да достигнат Германия. Помолих ги да ми се обадят веднага, когато стигнат до там. След две седмици майка ми ми се обади и ми каза, че го е направила и веднага резервирах самолетни билети и отидох там. Отне ми само три часа, за да стигна до там, докато отне две седмици за тях!

Последния път, когато ги видях, бях на 18… и сега съм на 28. Сестра ми беше дете, когато я напуснах. Спомням си как и дадох пет паунда и напуснах дома си. След това родителите ми и казаха, че няма да може да ме вижда дълго време. След десет години тя все още имаше онези пет паунда, които и дадох. Не можех да повярвам. През цялото време тези пет паунда са и напомняли за мен. Пет паунда са станали един от най-важните символи в живота и.

Сега все още живея в Ираклион, Крит. Имам къща и работа, която наистина харесвам. Помагам на други бежанци да започнат своя нов живот. Обичам хората, които са около мен. Обичам това, което правя и обичам колегите си. Имам приятелка вече три години. Това е моят живот днес. Дванадесет години след като напуснах Сирия. “